Последните стихове на Дебелянов открити в ръкава на шинел
* Докладчикът в Сметната палата бил освободен от готовност, само че мечтаел да отиде на фронта
* На 2 октомври 1916 година британски патрон пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик
-->
" Пиша не от някое кафене‚ а от канцеларията‚ като редовен и стабилен служител. Пети ден по какъв начин вървя в 8 часа на работа и излизам в 12, отивам отново в 2 и излизам в 6. (Веднъж-два пъти бягах‚ но нищо…) Животът в канцеларията не наподобява на тоя из улиците. Тука е и тихо‚ и скучно‚ и душно. За да бъда прав‚ би трябвало да кажа‚ че е топло‚ до момента в който вън е доста студено… "
Това написа поетът Димчо Дебелянов на сестра си Димка, когато през 1914 година става докладчик във Върховната счете палата на България. Преживяванията му са разказани в книгата " Живях в заключени простори ". В Сметната палата той е работил година и три месеца преди да замине на фронта. Назначен е в институцията през с декрет на цар Фердинанд по предложение на ръководителя на палатата и въз основа на отчет на министъра на финансите. За чиновническата работа поетът си купува на погашение костюм за 35 лв. и поправя изкривените си обувки. Докладчикът ревизира дали са събрани всички доходи и дали са импортирани в „ държавното богатство “ (хазната), направени ли са постоянно всички разноски, има ли оправдателни документи, „ няма ли негде суми, които да не са постъпили в хазната, или да не са използвани за каквото са предопределени “, се споделя в тогавашния Закон за Върховната счете палата.
Как лиричната, само че и бохемска душа на Дебелянов приема чиновническия живот? Не му е елементарно. Обещават му заплата 195 лева Тези пари стигат да се живее обичайно, само че той обилно ги харчи за безпаричните си другари. Почти всяка вечер черпи в „ Гамрбинус ” или в „ Копривщица ”.
Изглеждат отминали тези дни на бедност, които разказва Чудомир в " Спомени за Димча ":
" Беше в първите дни на март. Грейнало едно слънце над София, засмяла се оная ми ти Витоша - да й се ненагледаш. Седим ние с него в сладкарница “Роза ” и нямаме пари ни за кафе, ни за самун, а обед наближава. Решаваме да продадем зимните си палта, тъй като към този момент не са ни нужни. Решено и сторено. Отиваме, събличаме се и ги сервира на брадатия евреин против 12 лв.. Хапнахме него ден, сръбнахме и до вечерта не остана ни сантим. На другия ден, като сви една вихрушка, като захвърча един сняг пакост! А няма ни пари, ни палто! Крача аз сгънат, с дигната яка край Градската градина и се чудя къде да се свра, а отсреща ми - Димчо, хванал се през стомах, гледа ме и се смее, смее през глава ".
Като служител поетът живее много по-охолно. Ето какво написа на приятеля си Николай Лилиев:
„ Митьовата госпожа (б. а. – брачната половинка на приятеля му Димитър Подвързачов) споделя в този момент, че съм се бил доста оправил. Загладил съм се бил и прочие Разбира се. Такъв би трябвало да бъде един докладчик в Сметната палата, който почита своя чин. Само едно нещо ми пречи, Николай, с цел да се оправя още повече и още повече да се загладя. По остарял табиет аз си попийнувам... и всичко припечелено денем, въобще взето, обилно разхарчвам през нощта. С две думи - черна ария. ”
През февруари 1915 година Дебелянов чака дружно с другите да бъде извикан за военна подготовка и написа и на сестра си:
" Трябва в действителност да се зарови човек в някаква тясна, тъмна, прашна и сънлива канцелария, с цел да може да познае по-добре каква цена има свободата и животът навън море, надалеч от всевъзможни мизерни пристанища ”.
През пролетта на същата година отново споделя на сестра си:
„ Пиша ти от същата маса в моята канцелария – гробница, гдето неведнъж се мъдреше комплициран до мастилницата ту филиз бръшлян, откъснат от тебе в Борисовата градина, ту клонка от бор, откършена на път за Цар Освободител... Помниш ли, помниш ли? Аз не помня всичко, тъй като някои неща преднамерено забравих ".
Заминава за малко, а като се връща написа:
„ …Чувствувам съвсем цялостна притъпеност – и физическа и душевна… Ще измрем от досада в София, демон да го вземе! Много подли времена! …. Омръзна ми всичко, изключително самичък на себе си доста омръзнах. Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни ненавижда, от време на време не ми се диша… “
България се включва във войната през есента на 1915 година Правителството взема решение от готовност да бъдат освободени запасните офицери и бойци, заемащи някои държавни и общински длъжности, измежду които и управлението, докладчици и други чиновници на Върховната счете палата.Дебелянов не е мобилизиран, а на ръководителя и на чиновници от палатата е предоставено да управляват активността на Комитетите за социална далновидност и на Реквизиционните комисии при Министерството на финансите.Дебелянов претърпява доста тежко тези месеци. Повечето му другари са на фронта. Той върви на работа в палатата, само че и се подготвя за тръгване. Купува си фуражка, пагони, куфар и други неща, които ще са му нужни в полка. Остава без пари. От Сметната палата му заплащат единствено част от заплатата, а за останалото му споделят, че ще получи по-късно. Поетът моли сестра си да му изпрати най-малко 10 лв., тъй като е „ безподобно закъсал ”.
„ Той доста страдаше - написа Димитър Подвързачов – че бяха го оставили краткотрайно в София поради службата му в Сметната палата‚ а випускниците му‚ запасни подпоручици‚ бяха към този момент на фронта. Страдаше до сълзи – сякаш той бе отговорен за това. Искаше да замине доброволец. Едва ли не всяка вечер - живеехме дружно - аз го успокоявах с простата утеха‚ че евентуално ще пристигна ред и за него и ще го повикат ”. " Е, Петре, там се свърши ”
В зимната по здрач на 23 януари 1916 година Петър Чамурлийски среща Димчо пред входа на финансовото министерство, покрай Сметната палата. Той е изключително разчувствуван, хваща приятеля си за ръка и му споделя: „ Е, Петре, там се свърши. Ето, чети ” – и му подава повиквателното, с което отпътува като доброволец в Седма Рилска дивизия. И въздъхва: „ Свърши се, в този момент всичко ми наподобява по-просто и по-ясно. Да вървим. ” Отиват в „ Копривщица ”, сядат до печката и пият мастика.
Преди да замине, поетът навестява братовчедка си Елисавета с песимистично въодушевление:
„ Отивам с мисълта, че няма да се върна. Ето такова възприятие ме гнети... приключих Школата за запасни офицери, овладях оръжието… не съм дилетант. И въпреки всичко се багра дали тази моя ръка, когато ще би трябвало да убива, няма да потрепери пред насрещния „ зложелател ”... Та той може да бъде мой непосредствен по сърце и усеща. ”
Димчо събира в една бохча писма, документи, непубликувани стихотворения. Отбива се в Самоков при сестра си Мария и й споделя при кой другар е оставил движимостите си, само че тя не помни името и адреса. Тези Димчови движимости и до през днешния ден не са открити.
Текат последните осем месеца от живота на подпоручик Димчо Дебелянов
Той постъпва в своя полк на 29 януари 1916 година, който е на позиция на западния бряг на Вардар, покрай град Гевгели в южна Македония. Става пълководец на Пета рота от 22-ри тракийски полк. Животът на фронта го кара да премисли живота си. Ето какво написа в спомените си, оповестени през 1923 година в списание " Златорог " Михаил Димитров, който се е сприятелил с поета в последните му дни:
" Защо бе това губене на време, за какво бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова положение се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че прави мъжество с тия си каузи ", споделил Дебелянов. И траял: " Но като се върна в този момент, ще зная какво да върша. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя обичаните си създатели, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя, това ще бъде смисълът на живота ми. "
Според Михаил Димитров, Дебелянов е говорел с цялостна убеденост за своето връщане.
" Аз съм изцяло уверен, че ще се върна жив и здрав, каквото ще да става. Съдбата пази тия, чиято витална кариера още не е приключена, стига те да носят в себе си искрата за нещо по-високо ".
В последните дни на септември Дебелянов трябвало да излезе в отпуск. Но малко преди да тръгне му съобщили, че вместо него отива в отпуск различен - съгражданин на адютанта на полка. И това пререждане се оказва съдбовно за поета. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в стълкновение с англичаните. С момчетата той потегля в офанзива на 2 октомври 1916 година. Между селата Горно и Долно Караджово (днес село Моноклисия в Гърция) ротите на 22-и пехотен Тракийски полк от 7-а пехотна Рилска дивизия са подложени на яростна пукотевица от британските съперници. В 10:34 часа преди обяд противников патрон пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик.
Тихомир Геров, очевидец на последните му мигове, си спомня:
„ Изведнъж, както стърчеше прав, той подвигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, само че не можа… “
Четири години след гибелта на Дебелянов, до момента в който почиства шинела на брачна половинка си – поручик Тома Томов, брачната половинка му намира, скрити в маншета на дрехата, две изписани със стихове лисчета. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди борбата на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са „ Сиротна ария “ и „ Един погубен “. Заръката на поета е, в случай че загине в багра, командирът му Тома Томов да съобщи листчетата на Димитър Подвързачов.През 1931 година, по самодейност на литературния кръг „ Живо слово “, костите му са изровени от двора на българската черква в Демирхисар (Сидирокастро) и са пренесени в родната Копривщица. А Иван Лазаров прави скулпурата " Майка ", която е сложена на гроба на поета.
* На 2 октомври 1916 година британски патрон пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик
-->
" Пиша не от някое кафене‚ а от канцеларията‚ като редовен и стабилен служител. Пети ден по какъв начин вървя в 8 часа на работа и излизам в 12, отивам отново в 2 и излизам в 6. (Веднъж-два пъти бягах‚ но нищо…) Животът в канцеларията не наподобява на тоя из улиците. Тука е и тихо‚ и скучно‚ и душно. За да бъда прав‚ би трябвало да кажа‚ че е топло‚ до момента в който вън е доста студено… "
Това написа поетът Димчо Дебелянов на сестра си Димка, когато през 1914 година става докладчик във Върховната счете палата на България. Преживяванията му са разказани в книгата " Живях в заключени простори ". В Сметната палата той е работил година и три месеца преди да замине на фронта. Назначен е в институцията през с декрет на цар Фердинанд по предложение на ръководителя на палатата и въз основа на отчет на министъра на финансите. За чиновническата работа поетът си купува на погашение костюм за 35 лв. и поправя изкривените си обувки. Докладчикът ревизира дали са събрани всички доходи и дали са импортирани в „ държавното богатство “ (хазната), направени ли са постоянно всички разноски, има ли оправдателни документи, „ няма ли негде суми, които да не са постъпили в хазната, или да не са използвани за каквото са предопределени “, се споделя в тогавашния Закон за Върховната счете палата.
Как лиричната, само че и бохемска душа на Дебелянов приема чиновническия живот? Не му е елементарно. Обещават му заплата 195 лева Тези пари стигат да се живее обичайно, само че той обилно ги харчи за безпаричните си другари. Почти всяка вечер черпи в „ Гамрбинус ” или в „ Копривщица ”.
Изглеждат отминали тези дни на бедност, които разказва Чудомир в " Спомени за Димча ":
" Беше в първите дни на март. Грейнало едно слънце над София, засмяла се оная ми ти Витоша - да й се ненагледаш. Седим ние с него в сладкарница “Роза ” и нямаме пари ни за кафе, ни за самун, а обед наближава. Решаваме да продадем зимните си палта, тъй като към този момент не са ни нужни. Решено и сторено. Отиваме, събличаме се и ги сервира на брадатия евреин против 12 лв.. Хапнахме него ден, сръбнахме и до вечерта не остана ни сантим. На другия ден, като сви една вихрушка, като захвърча един сняг пакост! А няма ни пари, ни палто! Крача аз сгънат, с дигната яка край Градската градина и се чудя къде да се свра, а отсреща ми - Димчо, хванал се през стомах, гледа ме и се смее, смее през глава ".
Като служител поетът живее много по-охолно. Ето какво написа на приятеля си Николай Лилиев:
„ Митьовата госпожа (б. а. – брачната половинка на приятеля му Димитър Подвързачов) споделя в този момент, че съм се бил доста оправил. Загладил съм се бил и прочие Разбира се. Такъв би трябвало да бъде един докладчик в Сметната палата, който почита своя чин. Само едно нещо ми пречи, Николай, с цел да се оправя още повече и още повече да се загладя. По остарял табиет аз си попийнувам... и всичко припечелено денем, въобще взето, обилно разхарчвам през нощта. С две думи - черна ария. ”
През февруари 1915 година Дебелянов чака дружно с другите да бъде извикан за военна подготовка и написа и на сестра си:
" Трябва в действителност да се зарови човек в някаква тясна, тъмна, прашна и сънлива канцелария, с цел да може да познае по-добре каква цена има свободата и животът навън море, надалеч от всевъзможни мизерни пристанища ”.
През пролетта на същата година отново споделя на сестра си:
„ Пиша ти от същата маса в моята канцелария – гробница, гдето неведнъж се мъдреше комплициран до мастилницата ту филиз бръшлян, откъснат от тебе в Борисовата градина, ту клонка от бор, откършена на път за Цар Освободител... Помниш ли, помниш ли? Аз не помня всичко, тъй като някои неща преднамерено забравих ".
Заминава за малко, а като се връща написа:
„ …Чувствувам съвсем цялостна притъпеност – и физическа и душевна… Ще измрем от досада в София, демон да го вземе! Много подли времена! …. Омръзна ми всичко, изключително самичък на себе си доста омръзнах. Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни ненавижда, от време на време не ми се диша… “
България се включва във войната през есента на 1915 година Правителството взема решение от готовност да бъдат освободени запасните офицери и бойци, заемащи някои държавни и общински длъжности, измежду които и управлението, докладчици и други чиновници на Върховната счете палата.Дебелянов не е мобилизиран, а на ръководителя и на чиновници от палатата е предоставено да управляват активността на Комитетите за социална далновидност и на Реквизиционните комисии при Министерството на финансите.Дебелянов претърпява доста тежко тези месеци. Повечето му другари са на фронта. Той върви на работа в палатата, само че и се подготвя за тръгване. Купува си фуражка, пагони, куфар и други неща, които ще са му нужни в полка. Остава без пари. От Сметната палата му заплащат единствено част от заплатата, а за останалото му споделят, че ще получи по-късно. Поетът моли сестра си да му изпрати най-малко 10 лв., тъй като е „ безподобно закъсал ”.
„ Той доста страдаше - написа Димитър Подвързачов – че бяха го оставили краткотрайно в София поради службата му в Сметната палата‚ а випускниците му‚ запасни подпоручици‚ бяха към този момент на фронта. Страдаше до сълзи – сякаш той бе отговорен за това. Искаше да замине доброволец. Едва ли не всяка вечер - живеехме дружно - аз го успокоявах с простата утеха‚ че евентуално ще пристигна ред и за него и ще го повикат ”. " Е, Петре, там се свърши ”
В зимната по здрач на 23 януари 1916 година Петър Чамурлийски среща Димчо пред входа на финансовото министерство, покрай Сметната палата. Той е изключително разчувствуван, хваща приятеля си за ръка и му споделя: „ Е, Петре, там се свърши. Ето, чети ” – и му подава повиквателното, с което отпътува като доброволец в Седма Рилска дивизия. И въздъхва: „ Свърши се, в този момент всичко ми наподобява по-просто и по-ясно. Да вървим. ” Отиват в „ Копривщица ”, сядат до печката и пият мастика.
Преди да замине, поетът навестява братовчедка си Елисавета с песимистично въодушевление:
„ Отивам с мисълта, че няма да се върна. Ето такова възприятие ме гнети... приключих Школата за запасни офицери, овладях оръжието… не съм дилетант. И въпреки всичко се багра дали тази моя ръка, когато ще би трябвало да убива, няма да потрепери пред насрещния „ зложелател ”... Та той може да бъде мой непосредствен по сърце и усеща. ”
Димчо събира в една бохча писма, документи, непубликувани стихотворения. Отбива се в Самоков при сестра си Мария и й споделя при кой другар е оставил движимостите си, само че тя не помни името и адреса. Тези Димчови движимости и до през днешния ден не са открити.
Текат последните осем месеца от живота на подпоручик Димчо Дебелянов
Той постъпва в своя полк на 29 януари 1916 година, който е на позиция на западния бряг на Вардар, покрай град Гевгели в южна Македония. Става пълководец на Пета рота от 22-ри тракийски полк. Животът на фронта го кара да премисли живота си. Ето какво написа в спомените си, оповестени през 1923 година в списание " Златорог " Михаил Димитров, който се е сприятелил с поета в последните му дни:
" Защо бе това губене на време, за какво бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова положение се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че прави мъжество с тия си каузи ", споделил Дебелянов. И траял: " Но като се върна в този момент, ще зная какво да върша. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя обичаните си създатели, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя, това ще бъде смисълът на живота ми. "
Според Михаил Димитров, Дебелянов е говорел с цялостна убеденост за своето връщане.
" Аз съм изцяло уверен, че ще се върна жив и здрав, каквото ще да става. Съдбата пази тия, чиято витална кариера още не е приключена, стига те да носят в себе си искрата за нещо по-високо ".
В последните дни на септември Дебелянов трябвало да излезе в отпуск. Но малко преди да тръгне му съобщили, че вместо него отива в отпуск различен - съгражданин на адютанта на полка. И това пререждане се оказва съдбовно за поета. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в стълкновение с англичаните. С момчетата той потегля в офанзива на 2 октомври 1916 година. Между селата Горно и Долно Караджово (днес село Моноклисия в Гърция) ротите на 22-и пехотен Тракийски полк от 7-а пехотна Рилска дивизия са подложени на яростна пукотевица от британските съперници. В 10:34 часа преди обяд противников патрон пронизва в стомаха 29-годишния подпоручик.
Тихомир Геров, очевидец на последните му мигове, си спомня:
„ Изведнъж, както стърчеше прав, той подвигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, само че не можа… “
Четири години след гибелта на Дебелянов, до момента в който почиства шинела на брачна половинка си – поручик Тома Томов, брачната половинка му намира, скрити в маншета на дрехата, две изписани със стихове лисчета. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди борбата на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са „ Сиротна ария “ и „ Един погубен “. Заръката на поета е, в случай че загине в багра, командирът му Тома Томов да съобщи листчетата на Димитър Подвързачов.През 1931 година, по самодейност на литературния кръг „ Живо слово “, костите му са изровени от двора на българската черква в Демирхисар (Сидирокастро) и са пренесени в родната Копривщица. А Иван Лазаров прави скулпурата " Майка ", която е сложена на гроба на поета.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ